Имаш място до нас - тримата сме невъобразима сила, но Всеки да си знае Мястото!*
Nedeljko Bajić Baja | Snovi od stakla - превод
https://www.vbox7.com/play:85dea4acbc
Nedeljko Bajić Baja | Dodir neba - превод
https://www.vbox7.com/play:0e08194eb5
Nedeljko Bajić Baja | Od ljubavi jače - превод
https://www.vbox7.com/play:54d8bb0af6
Фамилия Тоника - Приятели
https://youtu.be/aBWjOl0ycCA
юни, 2013
Промених се внезапно… Някак от вятъра… Ветропоказателят се завъртя в кръг, а дъждовете… Те отмиха пепелта наслоена в последните повече от 730 случайности… Плеснах с ръце и попаднах в пиесата… Съвършено разлистена… Нова и цялостна…. Птици не пееха… Само клепачите леко потрепваха в учестеният сърдечен ритъм на поредното безумие… Защо животът е така безмилостен към вечното ми търсене на щастие?... Или пък е ефект на домино… Ръцете ме болят от недописване… Но вече свикнах с тази тъпа болка в костите… Поставям в дланите си ръковини…. Те винаги ми връщат силата… И разговорите със Питър Пан…. Вълшебното ключе от мойте сънища… Със него и летя, и плувам вихрена и по земята ходя със достатъчност…. Разбрах се най-накрая… като облачна…Наситена до бяло съм… но и разпръскваща… А стъпките ми се стопиха във мастилото разлято от солена неочакваност… И сякаш никога не съм била във нечий свят… една прашинка… заедност…. Растат крилата ми, растат… Ала болезнено раздират всяка фибра и като звук от сцепена душа отекват вътре в мен…. а после тихичко умират…. И само в нощите за кратко съм звезда…. но падаща във друго времетраене…. И някак си отново пак греша…. Но безболезнено… На грешката изгрява надпис “Вдъхновение”…. Опъвам тетивата…. пак стрела…. И пак щастливост някъде… за другите… Усещането… Като на игра…. А той е толкова красив… там…. между думите…. Но закъсня… Проби ме самота…. Отнесе ме в жадувано безвремие…. Докосна ме в студена тишина…. А после ме забрави…. Бях видение….
Предпочитам сърцето....
МАЙ, 2013
Още секунда и ме няма...
Виж я, тя е просто симпатична.
Жената си има и цена.
Че съм привлечен, имам ли вина?
Идва и после си отива
за тази нощ единствена.
Красиви много, но желана е една....
Знам, че досега силна съм била.
Вярвам във това!
Няма да спра! Искам това...
Пак да изгоря, но да разбера любовта!
****
април, 2013
Валят, валят във пролет дъждовете… И ще отмият странната тъга… Очите гледат в синьото безкрайно… А мислите се плисват във река… Отхвърлена и никому ненужна… Така се чувствам… Без вина… Единствено това, че слушах… Единствено, че бях за кой ли път добра… Намерила бях място да се скрия… Да шепна на безкрая в самота… Но миг дойде, за да открия че бреме съм за нечия Съдба… А мислих, че с мълчание ме пази… и съхранява в себе си света…, във който най-свободна се усещам… във който съм и птица и звезда… във който с най-щастливото вибрирам… и в който знам да спазвам правила…Но явно път без изход ме застигна…. защото бях наивна светлина… Така е трябвало… Ще свикна… Виновни няма… Всичко е игра… Ала защо тогава тъй е празно във малкото ми огнено сърце… Защо изгубена се чувствам безотказно… Защо те търся в глухото поле… Ти просто каза, че не слушаш вече на думите доверения скреж… Затвори пътя… Спусна бариери… Остави ме объркана в копнеж… Наложи ми омерта… Аз простенах… Едва ли си ме чул… Там… надалеч…Дали е истина… Дали лъжа било е… Дали е сън… Дали е плач във горските мъгли…Съдбата знам ще ни отсъди… Там някъде във бъдните ни дни… Във световете два ще затая дъха си… Притихнала в дълбокия си Аз… Ще разпилея вяра по брега си…
А Тебе ще запазя в Нас…
~ ----------------------------------------- ~
ПОСЛЕПИС :
Цената на доверието
Така съм създадена,
че предпочитам да се усмихна –
вместо да се намръщя,
да погаля, вместо да ударя,
да повярвам –
щом ме погледнат в очите.
Много пъти са ме лъгали.
Дори най-близките.
Обичта ми са тъпкали,
с думи са ме оплитали –
и пак ме гледаха в очите.
Може още сто пъти да ме излъжат.
Нека.
Едно не искам:
заради стоте лъжи
веднъж да не повярвам само
на очите, които наистина
са били искрени.
Станка Пенчева
март, 2013
Спорих със тебе насън за очакването… Ти казваше “Не”, а душата крещеше неистово… Аз те гледах и само мълчах…. Посъбрах се закътана в чувствата… После пак във безкрая се спрях… Сред Луните, кометите, в тъмното… И премигва от Теб светлина… Аз я скривам във крехките длани… Във дълбокото пак си боля… И превързвам любимите рани… Заклещиха ме тези светове… Превърнаха ме в полутон, във диря… Ще дойде ли отново ден в реалността аз пак да съм разплитащо щастлива… Сега единствено вървя…. Снагата ми от белезите страда… Увивам я в парцали и вина… Но вътрешно съм още млада… Ще пазя вярата във Нашата Съдба… Във всяко стръкче нежност споделена… Дори когато съм измъчено сама, във твоята душа съм приютена… И пак мониторът ме стрелва във синхрон… Небесен скок, вода, адреналин и песен… А после капчици от Вечната Любов… След тях съм там във някъдето на “четиридесет и пет” адресен… Във огнено-въздушното стопена … Летя сред мисли, страст и ветрове… От твоя усет пак ощастливена… Достигам до възможни брегове….Играта е за смелите вълни… А птиците помагат на финала… Не ще те моля с думата “Прости… Отсъждам ти се просто “Оцеляла”… А слънцето пак пролетно блести… И пак ме ражда в Твоята усмивка… Дори да съм в далечните земи, аз вече знам че съм с печат Щастливка…
Каква е ползата
от притеснението?
Никога не си е струвало.
Е, опаковай си проблемите
в старата чанта
и се усмихвай, усмихвай,
УСМИХВАЙ!!!
Джордж Асаф
февруари, 2013
По старата ми дреха от мечти съшивам копчета и кръпки. В камината ми огънят гори, а в мислите ми – твойте стъпки. Почуква вятър по стъклото разтопен. Разпръсва светлина във мойта стая. Прошепва как дълбоко е смутен, че съм от него все така желана. А аз се вглеждам в късче от звезда, което в дланите си пазя. Помага ми във зимната тъма аз своя път докрайно да запазя. Очите ми са плаващ хоризонт, достигнат само в сънища и песни, но винаги е моя свят огрян от куп мечти в нелесното чудесни. Не ми е топло в тази самота, но винаги когато се усмихна в сърцето водопад на радостта нечакано, но с много жар избликва. А времето пронизва своя ход. И стъпките ми... скриват ги полята. Прегръщаме вълшебството Живот, за да ни слее с нежност синевата...
Родих се преди хиляди лета... Живях във светове на непознати... И птица бях... И камък... И дъга... И пясък по безсмъртните пътеки... Тогава ме намери непознат... Докосна ме със топлите си длани... А после поиграхме на любов... но с много страст ... по-лесното избрали... От изворите пихме до безспир... Живяхме във палатка под звездите... Летяхме във небесния всемир... Тела преплели сбъднахме мечтите... Аз бъдещето виждах във зори... А той ме следваше със постоянство... Уби заради мен човек... Изгуби се в невидимо пространство... Самичка бродих в сенки под луни... В реки го търсих... В сънища дълбоки... Отчаяна бях... Вярвах... И... Открих – той беше там, сред четири посоки... Безсмъртието вкусихме с цветя ... И вярвахме, че вечност ни очаква... Но после светлината ни изтля... Аз отлетях, а той – осъден бе на призрачна разплата... И виждах как променя го света... Как слага своя отпечатък... И как е важна само любовта, във кръговрат попиващ без остатък... И някак си вълшебница – съдба невидимо от път благослови ни... Отново се държахме за ръка... Сълзите си изплакахме щастливи... Но беше кратко – удар и тъга... Загина той, а аз останах вечна... Душата ми се скита без покой... Във уравнение без неизвестни...
Не е важно с кого живееш,
а без кого не можеш да живееш...
януари, 2013
Хубаво е… Като един непрестанен танц на душите… Вливаш се в мен с безгласния позабавен ритъм на зимата... Притихвам във теб неочаквано в дните ти… Някъде там във далечното... С акордирано усещане за Вечност… Изненадах се, знаеш ли… От себе си… И от твоята способност да разказваш реалостите в междудумия… Точно както го поисках някога в преди… И пак ме върна докрайно във себе си… Сбъдната... Отнесе ме в люлката на онова безвремие за двама, в което всеки трети е оръжие… Оръжие, с което дуелираш косите ми, оръжие с което чертая по сърцето ти, докато накрая го счупим с усмивка, за да се прегърнем пак и пак Завинаги… А слънцето по-силно заблестя… И птиците са повечето бели… Но продължавам да се скитам боса по света… Във моя свят от облаци и мисли оцелели… Любов е… със различна светлина…. Една врата, която търсиш от години… Предадох се…. Изпих я тази самота… А твоята дочух как глухо стене… Да караме без правила…. Достатъчно е туй, че… споделено е…. Аз все така те следвам във дъжда… А ти ме пазиш с ветрове и време… Докосваш ме невидимо в съня… По миглите ми със звезди рисуваш… По тялото ми снопове дъга разпръсваш – знак, че се вълнуваш… Не спирай просто да вървиш… Посоката да следваш… Синевата… Да влачиш крак или пък да летиш… Това е част от миговете на живеене… И знай, когато някога решиш… Ще се намерим … със компас - Доверие….
декември, 2012
Пристъпват празничните дни за кой ли път, посипват пътищата със надежда... А моето сърце шепти, по странни траектории във сънищата ме повежда.... Студено е, а боса скитам в синия безкрай. Мечтите ми в небето ни потъват. Ах, колко много искам да е май и птици във косите да се реят. Безмълвен ти ме гледаш сред звезди. Очите ти по вятър ме целуват. И някак странно времето лети. Понякога в минутите тъгувам. Обръщам се и гледам във преди. От твоя огън късове отчупвам. Но само пепел някъде блести.... А ехото повтаря звук от песен, че клоунът е мъртъв и в зори си сам, по своя път реален и нелесен.... Отдавна свикнах с тази самота. Прегръщам я, усмихната политам. В безкрайното съм малка и добра, в реалното съм остра и ранима. Със прямота рисувам си крила. Надявам ги и ходя сред тълпата. От най-високата и тухлена стена аз мога даже в чаша от стъкло да скоча. Защото просто виждам в нея океан. А в него съм вълна от бяла пяна – пътуваща в соления му рай или в дълбокото му тихо разпиляна. Дърветата сега са без листа и все така ме гледат онемели, но някъде във техните стъбла съзирам твойте мисли оцелели. От сняг направих си сърце, затоплих го с вълшебните си длани, дарих му от душата си – дете, а после във пръстта го скрих – с водата си земята да нахрани. Едно желание написах на листа, заключих го във стъклена бутилка, а после ти го пратих по река – откриеш ли го – прочети с усмивка. Накрая ще оставя обичта – онази вечната, и само твоя, родена преди хиляди лета, пробудена на утрото с прибоя. Тя послепис е в моите писма, невидима е част от ветровете, и винаги във твоята душа за мене ще мълви след дъждовете....
ноември, 2012
Често се питам кое е мярката за достатъчност? Достатъчно мъка, достатъчно радост, достатъчно неслученост, достатъчно търсене, достатъчно недостигане, достатъчно обичане, достатъчно възприемане на заобикалящия свят, като нещото което има значение, достатъчно осъзнатост за съществуване в илюзията? Залутах се съвсем в лабиринта от натрапени реалности. Искам да дишам, но не успявам да извървя стъпките и след мен във вятъра се пръсва само сподавен прегракнал крясък.... А толкова дълго още ще ме обгръща мъгла и ще ме търкалят пътища. Само когато затворя очи политам и имам себе си напълно и достатъчно. Имам и теб, такъв какъвто те видях случайно-интуитивно, доизмислих те, а накрая прегърнах всеотдайно с цялата си доверчива запазена момичешка същност. Любов Е, но странен тип и цвят, по траектория изпълнена с неизвестни и удивителни, с многоточия, със слънчеви ветровитости, с вълшебни речни дълбокости, с лунни отражателности, но точно пък затова вълнуващо прекрасна и търсена отново и навсякъде. Пътуване Е в две паралелни реалности, които се сливат винаги в една пътека очертана като безкрай някъде горе сред звездите ни, всеки миг в който помисля за теб, всеки път когато нечакайки дочуеш гласа ми във себе си. Разстоянията раждали надежда, знаеш ли? Има толкова неща, които искам да забравя, а някога бяха надежда....А Теб ще искам да помня Винаги, дори когато се превърнеш в сбъднатост, защото мисълта за Теб Винаги ме случва достатъчно в мечтите ми и ми дава единствения възможен отговор-съвет как да търся и отстоявам истините си - че Винаги е по-добре вместо да се страхуваш от бурята – да се научиш да танцуваш под дъжда....
октомври, 2012
Отвя ме есенният вятър. Заключи ме в прегръдка тишината. Студено ми е, търся топлината. Не я изричам, само я копнея. Една реална ножица със трясък отхапва миналото ми и го запраща в заточение. На купчина от грешки е поседнал вятъра. Усмихва се – той винаги е смисъла. Не го виня – живее във безвремие. Но аз не мога. Вътре във душата е разкроено на минути, стъпки, викове. И слънцето е някак си далечно. Не ми прошепва със лъчите си. Боли ли ме. Май вече свикнах. Така ще е. До друго измерение. Такава съм била измислена. Във нечий коловоз завихрена, обичана, отричана, пречупвана и пак и пак намирана. Единствено във буквите усещам смисъла, когато всичко друго е стенание. Реалността – разпъната илюзия, в която търся неговото дишане. Усещам го във нощите в косите си, в кръвта ми, в атомите, в сетивата си. Притисната до болка в празното. Желая го, а толкова съм мъничка. А той ме има скрита в полутонове. Дали го осъзнава в синевата си…. Търкулнах камък слепешком на кръстопътя си. И просто следвам мислено посоката. Далече съм от края на мечтите си. Далече съм от него, скрита в себе си. Далече съм от всичко плашещо. Поплаквам тайно в бягство под звездите ни. А той ме чува някъде в душата си. По пясък от вълните ме рисува. И пак ме връща – там, при себе си…. За да ме пази знам, че съществува….
септември, 2012
Лятото си отиде. Една стаена очакваност се изгуби с него в търкулнатото зад рамото ми минало. Не тъжа, защото когато затворя очи успявам да полетя. Виждам как се издигам нагоре, странните ми мънички криле улавят ритъма на вятъра и следват посоката. После пристъпвам бавно по въздушната пътека, косите се развяват, полите на дългата ми бяла рокля също, очите ми се изпълват с онова спокойствие и светлина, които единствено настаняват в душата ми усещането за щастливост. И вървя, на моменти се затичвам, после отново вървя, и дишам. Погледа ми търси и открива близостта на облаците, топлината на прокрадващите се слънчеви лъчи, озона ме обгръща и завихря. Сама съм в тишината на въздушната моментна приказка. Земята е далеч надолу. Дори не поглеждам към нея. Сякаш ми се е случила в друго съществуване. Протягам ръка и заплитам в странна спирала цветове от дъгата. Звезди се промъкват в косите ми. Лека съм, и добра, и нова. Обичам повече и продължавам да вървя, да летя към магнетично привличащото ме неизвестно. Тогава съвсем очаквано от белите кълба на мъглата излиза Той. Дори не се усмихва. Просто проговаря със сърцето си. Слушам мълчалива и разбираща. Така е всеки път когато.... Попадам във прегръдката му – топла е и някак сигурна. Притискам глава до гърдите му и притихвам. Заслушана единствено във ударите на сърцето му.... И така всеки път, когато остана насаме със себе си, зад затвореното на клепачите, прибрана навътре, позволила на крилата да пораснат.... за мъничко, докато в стаята бавно се разлива китарното на Time to say good bye или Nostalgia....
август, 2012
Понякога се издигам като вятър и виждам всичко – там някъде в далечината и възможностите са толкова близки – на крачка – две в мислите ми…. Друг път безвъзвратно потъвам в бездната – дълбините ме поглъщат докато спра да дишам…. И вярата се стопява като останала в миналото музика…. Тогава прегръщам само спомените, стоплям измръзналите си длани и спирам да разсъждавам над съществуването….. Понякога….. Но винаги се събуждам в утрото…. Винаги отпивам от сутрешното кафе взето от автомата пред банката…. Винаги казвам усмихната “добро утро” на хората от дните ми….. докато крача по коридорите на Съдбата, която някой друг за мен избра там преди назад в някъдето…. А един глас ми шепне за промяната и тихо реди водопадни стонове, които прегръщат душата ми и поне за миг и помагат да се усети свободна и в безгрижие…. Поне за миг ме прави недосегната….. от всяка тежест, страх, препъване, от всяка невъзможност и некристално и невятърно трасиране….. Не гледам Слънцето, не слушам вече и Луната…. Спрях да се взирам и в звездния монитор очаквайки….. Вървя по пътя оставяйки следи, за тези които обичам…. обичайки дори омразата и безразличието им…. Една жена ми каза, че съм силна…. Повярвах и, защото отдавна се научих да живея с усещането за собствената сила – онази невидимата, вечната, вълшебната, която ти помага винаги да променяш нещата, които можеш и търпеливо да приемаш нещата, които не можеш да промениш, съзнавайки разликата между двете…. А небето е все така синьо, пътя на съдбите ни е все така дълъг и криволичещ, Вселената е все тъй непредсказуема, а аз заспивам през сълзите усмихната…. защото Теб те Има…. а другото е време и извървяно разстояние….
