октомври, 2012

 

Отвя ме есенният вятър. Заключи ме в прегръдка тишината. Студено ми е, търся топлината. Не я изричам, само я копнея. Една реална ножица със трясък отхапва миналото ми и го запраща в заточение. На купчина от грешки е поседнал вятъра. Усмихва се – той винаги е смисъла. Не го виня – живее във безвремие. Но аз не мога. Вътре във душата е разкроено на минути, стъпки, викове. И слънцето е някак си далечно. Не ми прошепва със лъчите си. Боли ли ме. Май вече свикнах. Така ще е. До друго измерение. Такава съм била измислена. Във нечий коловоз завихрена, обичана, отричана, пречупвана и пак и пак намирана. Единствено във буквите усещам смисъла, когато всичко друго е стенание. Реалността – разпъната илюзия, в която търся неговото дишане. Усещам го във нощите в косите си, в кръвта ми, в атомите, в сетивата си. Притисната до болка в празното. Желая го, а толкова съм мъничка. А той ме има скрита в полутонове.  Дали го осъзнава в синевата си…. Търкулнах камък слепешком на кръстопътя си. И просто следвам мислено посоката. Далече съм от края на мечтите си. Далече съм от него, скрита в себе си. Далече съм от всичко плашещо. Поплаквам тайно в бягство под звездите ни. А той ме чува някъде в душата си. По пясък от вълните ме рисува. И пак ме връща – там, при себе си…. За да ме пази знам, че съществува….