ноември, 2012

Често се питам кое е мярката за достатъчност? Достатъчно мъка, достатъчно радост, достатъчно неслученост, достатъчно търсене, достатъчно недостигане, достатъчно обичане, достатъчно възприемане на заобикалящия свят, като нещото което има значение, достатъчно осъзнатост за съществуване в илюзията? Залутах се съвсем в лабиринта от натрапени реалности. Искам да дишам, но не успявам да извървя стъпките и след мен във вятъра се пръсва само сподавен прегракнал крясък.... А толкова дълго още ще ме обгръща мъгла и ще ме търкалят пътища. Само когато затворя очи политам и имам себе си напълно и достатъчно. Имам и теб, такъв какъвто те видях случайно-интуитивно, доизмислих те, а накрая прегърнах всеотдайно с цялата си доверчива запазена момичешка същност. Любов Е, но странен тип и цвят, по траектория изпълнена с неизвестни и удивителни, с многоточия, със слънчеви ветровитости, с вълшебни речни дълбокости, с лунни отражателности,  но точно пък затова вълнуващо прекрасна и търсена отново и навсякъде. Пътуване Е в две паралелни реалности, които се сливат винаги в една пътека очертана като безкрай някъде горе сред звездите ни, всеки миг в който помисля за теб, всеки път когато нечакайки дочуеш гласа ми във себе си. Разстоянията раждали надежда, знаеш ли? Има толкова неща, които искам да забравя, а някога бяха надежда....А Теб ще искам да помня Винаги, дори когато се превърнеш в сбъднатост, защото мисълта за Теб Винаги ме случва достатъчно в мечтите ми и ми дава единствения възможен отговор-съвет  как да търся и отстоявам истините си - че Винаги е по-добре вместо да се страхуваш от бурята – да се научиш да танцуваш под дъжда....