февруари, 2013
По старата ми дреха от мечти съшивам копчета и кръпки. В камината ми огънят гори, а в мислите ми – твойте стъпки. Почуква вятър по стъклото разтопен. Разпръсва светлина във мойта стая. Прошепва как дълбоко е смутен, че съм от него все така желана. А аз се вглеждам в късче от звезда, което в дланите си пазя. Помага ми във зимната тъма аз своя път докрайно да запазя. Очите ми са плаващ хоризонт, достигнат само в сънища и песни, но винаги е моя свят огрян от куп мечти в нелесното чудесни. Не ми е топло в тази самота, но винаги когато се усмихна в сърцето водопад на радостта нечакано, но с много жар избликва. А времето пронизва своя ход. И стъпките ми... скриват ги полята. Прегръщаме вълшебството Живот, за да ни слее с нежност синевата...
Родих се преди хиляди лета... Живях във светове на непознати... И птица бях... И камък... И дъга... И пясък по безсмъртните пътеки... Тогава ме намери непознат... Докосна ме със топлите си длани... А после поиграхме на любов... но с много страст ... по-лесното избрали... От изворите пихме до безспир... Живяхме във палатка под звездите... Летяхме във небесния всемир... Тела преплели сбъднахме мечтите... Аз бъдещето виждах във зори... А той ме следваше със постоянство... Уби заради мен човек... Изгуби се в невидимо пространство... Самичка бродих в сенки под луни... В реки го търсих... В сънища дълбоки... Отчаяна бях... Вярвах... И... Открих – той беше там, сред четири посоки... Безсмъртието вкусихме с цветя ... И вярвахме, че вечност ни очаква... Но после светлината ни изтля... Аз отлетях, а той – осъден бе на призрачна разплата... И виждах как променя го света... Как слага своя отпечатък... И как е важна само любовта, във кръговрат попиващ без остатък... И някак си вълшебница – съдба невидимо от път благослови ни... Отново се държахме за ръка... Сълзите си изплакахме щастливи... Но беше кратко – удар и тъга... Загина той, а аз останах вечна... Душата ми се скита без покой... Във уравнение без неизвестни...
Не е важно с кого живееш,
а без кого не можеш да живееш...