юни, 2012  

Дъжда отми тъгата. От спуканите вени на небето изтече всичко преживяно. Беше музика на моменти сковаваща сетивата до лудост. После отпускащо и усещане за безвремие. Дишане, но с някакво невъзможно очакване. Въпроси строени в редица, до прозореца. Всяка нощ заспиваха, а в утрото се пробуждаха с нова сила. А в сънищата клади, на които душата изгаряше отново, и отново. Сърцето разкъсано на малки парчета. На моменти събирано, в следващите, отново разпъвано и накъсвано. Пороите отнесоха приказния свят. Замина на някъде, в непознатото. Тежко беше вътре и боля, но после слънце грейна и някак неусетно излекува сърцето. Върна му нормалния ритъм. И надеждата.  Разпиляването и събирането винаги е трудно. Започваш да усещаш спокойствие, като че ли с натрупване на време. Време вътре в теб. Време извън теб. Време над теб. Време в Другия. Мига, в който минало, настояще и бъдеще се сливат го избираш ти. А после само трябва да вървиш, без да се обръщаш назад.  Всеки нов път води за твоето Някъде. Някъде, където те чакат, или не те чакат, но е предопределено да стигнеш. Срещаш хора. Някои правят така, че като си тръгнеш от тях да се чувстваш по-добре и по-щастлив. С други се разминаваш мълчаливо. С трети попадаш в конфликт. Събираш камъчета по пътя. Пълниш ги в джобовете и не усещаш как постепенно тежестта им  иска да превиеш гръб. Понякога това се случва, но може да се случи тежестта да те направи по-силен и устойчив. Но пак от теб зависи какво ще избереш…. Аз избирам да бъда щастлива. Най-вече със Себе си и Вътре в себе си…. А ти…. Ти си част от мен и сигурна съм, тази част също е щастлива по свой начин….