август, 2012

Понякога се издигам като вятър и виждам всичко – там някъде в далечината и възможностите са толкова близки – на крачка – две в мислите ми…. Друг път безвъзвратно потъвам в бездната – дълбините ме поглъщат докато спра да дишам….  И вярата се стопява като останала в миналото музика…. Тогава прегръщам само спомените, стоплям измръзналите си длани и спирам да разсъждавам над съществуването….. Понякога….. Но винаги се събуждам в утрото…. Винаги отпивам от сутрешното кафе взето от автомата пред банката…. Винаги казвам усмихната “добро утро” на хората от дните ми….. докато крача по коридорите на Съдбата, която някой друг за мен избра там преди назад в някъдето…. А един глас ми шепне за промяната и тихо реди водопадни стонове, които прегръщат душата ми и поне за миг и помагат да се усети свободна и в безгрижие…. Поне за миг ме прави недосегната….. от всяка тежест, страх, препъване, от всяка невъзможност и некристално и невятърно трасиране….. Не гледам Слънцето, не слушам вече и Луната…. Спрях да се взирам и в звездния монитор очаквайки….. Вървя по пътя оставяйки следи, за тези които обичам…. обичайки дори омразата и безразличието им…. Една жена ми каза, че съм силна…. Повярвах и, защото отдавна се научих да живея с усещането за собствената сила – онази невидимата, вечната, вълшебната, която ти помага винаги да променяш нещата, които можеш и търпеливо да приемаш нещата, които не можеш да промениш, съзнавайки разликата между двете…. А небето е все така синьо, пътя на съдбите ни е все така дълъг и криволичещ, Вселената е все тъй непредсказуема, а аз заспивам през сълзите усмихната…. защото Теб те Има…. а другото е време и извървяно разстояние….