септември, 2012

Лятото си отиде. Една стаена очакваност се изгуби с него в търкулнатото зад рамото ми минало. Не тъжа, защото когато затворя очи успявам да полетя. Виждам как се издигам нагоре, странните ми мънички криле улавят ритъма на вятъра и следват посоката. После пристъпвам бавно по въздушната пътека, косите се развяват, полите на дългата ми бяла рокля също, очите ми се изпълват с онова спокойствие и светлина, които единствено настаняват в душата ми усещането за щастливост. И вървя, на моменти се затичвам, после отново вървя, и дишам. Погледа ми търси и открива близостта на облаците, топлината на прокрадващите се слънчеви лъчи, озона ме обгръща и завихря. Сама съм в тишината на въздушната моментна приказка. Земята е далеч надолу. Дори не поглеждам към нея. Сякаш ми се е случила в друго съществуване. Протягам ръка и заплитам в странна спирала цветове от дъгата. Звезди се промъкват в косите ми. Лека съм, и добра, и нова. Обичам повече и продължавам да вървя, да летя към магнетично привличащото ме неизвестно. Тогава съвсем очаквано от белите кълба на мъглата излиза Той. Дори не се усмихва. Просто проговаря със сърцето си. Слушам мълчалива и разбираща. Така е всеки път когато.... Попадам във прегръдката му – топла е и някак сигурна. Притискам глава до гърдите му и притихвам. Заслушана единствено във ударите на сърцето му.... И така всеки път, когато остана насаме със себе си, зад затвореното на клепачите, прибрана навътре, позволила на крилата да пораснат.... за мъничко, докато в стаята бавно се разлива китарното на  Time to say good bye или Nostalgia....