декември, 2012
Пристъпват празничните дни за кой ли път, посипват пътищата със надежда... А моето сърце шепти, по странни траектории във сънищата ме повежда.... Студено е, а боса скитам в синия безкрай. Мечтите ми в небето ни потъват. Ах, колко много искам да е май и птици във косите да се реят. Безмълвен ти ме гледаш сред звезди. Очите ти по вятър ме целуват. И някак странно времето лети. Понякога в минутите тъгувам. Обръщам се и гледам във преди. От твоя огън късове отчупвам. Но само пепел някъде блести.... А ехото повтаря звук от песен, че клоунът е мъртъв и в зори си сам, по своя път реален и нелесен.... Отдавна свикнах с тази самота. Прегръщам я, усмихната политам. В безкрайното съм малка и добра, в реалното съм остра и ранима. Със прямота рисувам си крила. Надявам ги и ходя сред тълпата. От най-високата и тухлена стена аз мога даже в чаша от стъкло да скоча. Защото просто виждам в нея океан. А в него съм вълна от бяла пяна – пътуваща в соления му рай или в дълбокото му тихо разпиляна. Дърветата сега са без листа и все така ме гледат онемели, но някъде във техните стъбла съзирам твойте мисли оцелели. От сняг направих си сърце, затоплих го с вълшебните си длани, дарих му от душата си – дете, а после във пръстта го скрих – с водата си земята да нахрани. Едно желание написах на листа, заключих го във стъклена бутилка, а после ти го пратих по река – откриеш ли го – прочети с усмивка. Накрая ще оставя обичта – онази вечната, и само твоя, родена преди хиляди лета, пробудена на утрото с прибоя. Тя послепис е в моите писма, невидима е част от ветровете, и винаги във твоята душа за мене ще мълви след дъждовете....
