април, 2013
Валят, валят във пролет дъждовете… И ще отмият странната тъга… Очите гледат в синьото безкрайно… А мислите се плисват във река… Отхвърлена и никому ненужна… Така се чувствам… Без вина… Единствено това, че слушах… Единствено, че бях за кой ли път добра… Намерила бях място да се скрия… Да шепна на безкрая в самота… Но миг дойде, за да открия че бреме съм за нечия Съдба… А мислих, че с мълчание ме пази… и съхранява в себе си света…, във който най-свободна се усещам… във който съм и птица и звезда… във който с най-щастливото вибрирам… и в който знам да спазвам правила…Но явно път без изход ме застигна…. защото бях наивна светлина… Така е трябвало… Ще свикна… Виновни няма… Всичко е игра… Ала защо тогава тъй е празно във малкото ми огнено сърце… Защо изгубена се чувствам безотказно… Защо те търся в глухото поле… Ти просто каза, че не слушаш вече на думите доверения скреж… Затвори пътя… Спусна бариери… Остави ме объркана в копнеж… Наложи ми омерта… Аз простенах… Едва ли си ме чул… Там… надалеч…Дали е истина… Дали лъжа било е… Дали е сън… Дали е плач във горските мъгли…Съдбата знам ще ни отсъди… Там някъде във бъдните ни дни… Във световете два ще затая дъха си… Притихнала в дълбокия си Аз… Ще разпилея вяра по брега си…
А Тебе ще запазя в Нас…
~ ----------------------------------------- ~
ПОСЛЕПИС :
Цената на доверието
Така съм създадена,
че предпочитам да се усмихна –
вместо да се намръщя,
да погаля, вместо да ударя,
да повярвам –
щом ме погледнат в очите.
Много пъти са ме лъгали.
Дори най-близките.
Обичта ми са тъпкали,
с думи са ме оплитали –
и пак ме гледаха в очите.
Може още сто пъти да ме излъжат.
Нека.
Едно не искам:
заради стоте лъжи
веднъж да не повярвам само
на очите, които наистина
са били искрени.
Станка Пенчева
