май, 2012
На моменти ме прогаря отвътре. Става напрегнато. В главата забучава и сякаш вътрешно ме сковава. Искам да крещя, но невидима въздушна стена поглъща думите и ги превръща в сребърен прах. Гоня мислите. Виждам как се търкалят като навити кълба по прашния път на мечтите ми. За миг всичко заблестява, а после с трясък угасва. Оставам насаме във тишината. А вятърът леко гали зелените листа зад прозореца. Обичам да ги наблюдавам. Чувам шепота им. И се сливам с него. Говорят ми за Сега. За мига. Лека-полека подреждат пъзела на хаотичните ми мисли. Нямам избор. Избрах да вървя по назъбената спирала на времето. Нозете се израниха, но вече не боли. Вече не чувствам и студ. Оня студ попил в костите ми от мократа зимна рокля. Онази - лятната, увита около замръзналото ми тяло. Остана назад. Сякаш не е било. Или се е случило в друг живот. Когато бях друга. Не принадлежа на никого. Единствено на ветровитото безвремие пуснало корени дълбоко в изопнатите вени. Не чертая планове. Вече. Те са за ентусиастите. Научих се да дишам неочаквайки. Въпреки, че понякога ми е трудно да си поемам дъх. Незнам защо. Просто случване. Купих си будилник. Все още не е прорязвал със звън тишината. Един такъв син на цвят. Гледам цифрите му и се питам дали сме заключени в този омагьосан кръг от едно до дванадесет или пък от три до три. Май всеки може да избира от коя цифра да тръгне и на коя да спре, но винаги крачките са дванадесет. Въпрос на избор дали ще ги извървиш всичките. Пак гледам прозореца. През зелените клони се прокрадва късче небе. Онова небе, в което сме създадени. Погалено от дъжд, целунато от вятър, и кръстосано във всички посоки от птиците. Моментът отмина. Време е за съсредоточаване. И едно възможно връщане в реалното.